Както отбелязва украинският писател и публицист Андрей Бондар в есето си „Пълно разтваряне„, публикувано на портала ЗбручДокументалният филм на Оливър Стоун от 2017 г. „Интервю с Путин“ има един особено интересен момент, в който главният му герой говори за дядо си Спиридон Путин и участието му в Първата световна война. По време на битката дядо му застрелял австрийски войник от колибата му, а удряйки го, веднага изтичал с комплект за първа помощ, за да го превърже, за да го спаси в този начин на живот. „Ако не беше стрелял, австриецът щеше да го убие“, обясни Путин на Стоун.
Като оставим настрана други аспекти на този епизод, които Бондар анализира подробно в текста си, струва си да разгледаме по-отблизо обстоятелствата, при които жителите на австрийска Галиция всъщност за първи път се сблъскват с руснаците, когато царската армия окупира Източна Галиция и се опитва да пробие фронта в Карпатите.
Удивително е колко актуални звучат откъсите от „Приключенията на храбрия войник Швейк“ на Ярослав Хасек отново в този контекст. Особено тези, които описват приключенията му в Галисия.
„Вечерта Швейк стигна до малко езерце, където срещна руски затворник, който, след като избяга от плен, плуваше тук. Руснакът, като видял Швейк, излязъл от водата и като бил гол, се втурнал натам. Швейк се чудеше дали руската униформа, която лежеше точно там под върбите, ще му подхожда. Той бързо се съблече, облече униформата на нещастен гол руснак, избягал от колона от военнопленници, разположени в село извън гората. Швейк бил примамен да се види правилно във водното огледало и дълго вървял по язовира на езерото, докато не се натъкнал на патрул на полевата жандармерия, който търсел руски затворник. Жандармеристите са унгарци и въпреки швейцарските протести го отвеждат до пункт в Хиров, където са записани в транспорта на руски затворници, предназначени да работят по ремонта на железопътната линия в посока Пшемишл“.
Наистина, кралската войнишка униформа, състояща се от издухани панталони и т.нар. „гимнастички“, т.е. ризи от грубо платно, които бяха закрепени около врата и опасани с колан, изглеждаха доста архаични и екзотични на фона на австрийската униформа.
На кутия с мачове
Въпреки че не много приятните спомени са свързани с Пшемишл Швейк (той е заключен тук в караулбара и почти осъден на смърт от военен полеви съд за държавна измяна срещу отечеството и императора), градът сега с готовност припомня тези епизоди, измислени от чешки писател. Затова на пазарния площад в Пшемишъл имаше място не само за скулптура на мечка – символ на града, но и за статуя на смел войник, седнал на кутия с боеприпаси почти срещу кметството, а малко по-нататък – близо до сградата на Сецесиона на украинската къща има и алея на Храбрия войник Швейк.
Разбира се, не само четенето на Хашек, но и опитът на Пшемишъл по време на двете световни войни като цяло е изключително важно и ценно от историческа гледна точка, тъй като предоставя подробни доказателства за това как би могла да се развие алтернативна история на земите, разположени на запад от града, ако в първия случай руската офанзива беше успешна, а във втория – ако споразуменията между СССР и Третия райх не се ограничаваха до разделянето на града по поречието на река Сян, когато крайбрежната алея на реката е била „украсена“ с гранична бодлива тел, а по фасадите на близките таунхауси на днешния бряг на маршал Юзеф Пилсудски са висяли огромни портрети на Сталин, Молотов и Ленин, ясно видими от „германската“ Засяння от другата страна на реката.
Градските къщи стояха празни, защото по-рано съветските власти изгониха всички жители на граничната ивица.
Сцени от железопътната гара Пшемисъл-Холовни, която наблюдавах като доброволец и преводач в края на февруари, март и април тази година, ме накараха да си представя масовото бягство на цивилни от Източна Галиция в лицето на руската офанзива от 1914 г., по време на която Лвов беше заловен, наред с други неща. На свой ред обсадата на крепостта Пшемишл, продължила от септември 1914 г. до март 1915 г., по своя ход и съпътстващите я обстоятелства – натрапчивите опити на руснаците да поемат контрола над Пшемисъл и свързания с него огромен брой жертви – предизвика асоциации през пролетта и лятото на тази година със ситуацията в обсадения Мариупол на Азовско море в Украйна.
Едно е сигурно – и двете обсади са безсмислени от военна гледна точка, но много важни за руската пропаганда на „освобождение“ – в първия случай, дотолкова, че след предаването на австрийския гарнизон Пшемисъл дори е лично посетен от цар Николай II. И двата случая доведоха до стотици хиляди жертви – с тази разлика, че в Пшемисъл имаше много повече военни, отколкото цивилни.
Австрийският комендант на крепостта Пшемисъл, генерал-полковник Херман Кусманек, предаде града на руснаците заради „трагичната ситуация“цивилни в града“ и липсата на съгласие с руската страна за хуманитарните коридори. Гладът наистина царуваше в града. Снабдяването на руските войски, извършващи обсадата – както и по време на Галисийската кампания – също е трагично. Забележителни са многобройните оцелели свидетелства от този период, като образа на руската армия в окупирана Галиция, даден в творчеството на Илона Флорчак в светлината на дневници и мемоари (1914–1915) от поредицата. Acta Universitatis Lodziensis за 2018г.
Типично свидетелство на австрийски войник по време на битките в Карпатите през 1915 г.: „За кутия кибрит [росіяни, – ред.] Готов да даде дори две корони. Нашите (т.е. австро-унгарски) войници знаят това добре и събират празни кутии. Те пишат различни съобразителност на руски на парчета хартия, които поставят в кутии, а когато отиват на патрул, ги разпръскват навсякъде, в горите, по пътища, мостове, дори в близост до вражески бараки. Руснаците със сигурност ще го вдигнат. Разбира се, вътре няма съвпадения, а само съобщения. Повечето от бележките ги убеждават да се откажат, уверяват ги, че се отнасяме добре с тях. Често самите затворници пишат това на руски език. Те убеждават и другите.“
Както пише Флорчак в работата си, това е пример за една от формите на съвременната австро-унгарска пропаганда, която впрочем, според цитирания в творбата руски генерал Николай Головин, е била „важна причина за масово дезертьорство и доброволно предаване“. Руската страна се опита да изплаши войниците си, разказвайки им за нечовешкото отношение на австрийците към затворниците, но това не даде желания ефект. През 1915 г., според полковник Борис Енгелхард, това е често срещано явление, особено забележимо по време на отстъплението на руската армия през лятото.
Жестока екзотика
След като влиза в Пшемишъл през март 1915 г., новият руски комендант на града и крепостта Леонид Артамонов почти веднага издава две заповеди. Това не бяха решения, които биха решили проблема с доставките или трагичната епидемиологична обстановка – различни болести се разпространиха из целия град, имаше глад. Руският военен лидер нареди на всички граждани с еврейска националност да напуснат града и забрани използването на полски език в администрацията. Започва подготовката и за гореспоменатото посещение в град Николай II, което се състоя на 23 април 1915 година. Царят посещава по-специално X форт „Ориховци“ и изнася реч, в която подчертава „вечния руски характер на галисийската земя“, „освободена“ от австрийското иго и „завинаги“ обединена със „Света Русия“.
След като се присъединяват към Галиция, руските власти започват безмилостна политика на преследване на еврейското население. Именно един от елементите на руската пропаганда оправдава войната срещу „еврейска“ Австрия за „освобождението на славяните“. Мащабът му изненада дори антисемитските жители на Галисия.
Например, жителката на Пшемишл, Хелена Сайферт-Яблонская (1864–1936), която води дневник от 1 август 1914 г. до 29 септември 1915 г. (тогава публикувана в печат под заглавието „Мемоари от обсадения Пшемишъл“), пише в него: „18. IV. Неделя – Започна ужасното господство. Добротата изчезва, терорът се случва. Още един лов за евреи. Евреите са хванати в стотици, преследвани, но не само евреите, но и нашите са грабнати, принудени да работят. И така в селата ги прогонват, за да ремонтират пътища и да погребват мъртви коне. Дори децата от 8-10 години са преследвани от камшици, дават им лопати и наблюдават работата, не плащат нищо. За обяд [на] Един час е позволено да се прибера вкъщи и горко, ако някой не се появи. Те заповядват на евреите да празнуват в неделя! Мъжете като цяло, дори интелектуалците, се страхуват да напуснат къщата.
От друга страна, авторите на мемоарите са много заинтересовани от руските войски, например черкезите и представители на други „екзотични“ националности в царската армия. Те обикновено са представяни като основните виновници за всички патологии на войната, като убийства и изтезания на цивилни и затворници, грабежи, палежи и изнасилвания. Историите за техните действия предизвикаха всеобщ страх.
Както пише Флорчак в работата си, внимание е отделено на изключителната културна изостаналост на жителите на Руската империя. Руските войници често са наричани просто „диваци“, способни само на „грабежи и изнасилвания“. Бойната стойност на руската армия като цяло също е отречена и се подчертават честите случаи на капитулация, широко дезертьорство и малодушие. Имаше опити да се обяснят настроенията на руските войници, търсейки по-дълбоки причини за тяхното поведение. Причината се вижда преди всичко в отношенията в рамките на Руската империя, в сътресенията и културната изостаналост. Непропорционално голямото присъствие на представители на „неруските народи“ в царската армия не може, разбира се, да остане незабелязано от Хасек:
„Руският затворник, на когото Швейк разказа това, го погледна смутено и беше съвсем ясно, че той не е излязъл от цялото това бърборене. Не разбрах нито дума.
– Аз не съм монах, аз съм кримски татар. Аллах ахпер.
Татарът седнал на земята, кръстосал крака и скръстил ръце над гърдите си, започнал да се моли:
– Аллах ахпер – Аллах ахпер – Безмила – Архман – Арахим – Малинкин Мустафир.
– Значи ти си татарец – каза Швейк съчувствено. „Късметлия си.“ Ако си татар, не можеш да ме разбереш и аз те разбирам. […]
Швейк имаше истински късмет. Той се озовава в компанията на различни източни народи. Татари, грузинци, осетинци, черкези, мордвини и калмики са били в транспорта.
Едно нещо беше лошо – не можеше да се разбира с никого и той и други бяха завлечени в Добромил, където трябваше да започне ремонтът на пътя през Пшемисъл на Нижанкович.“
Гореспоменатият Добромил сега се намира от украинската страна на границата, а гореспоменатата железопътна линия е основана през 1871 г. като Първа унгарско-галисийска железница, известна още като Закарпатска железница, която свързва Пшемишъл с Будапеща. От години отново се възстановява неизползваната железопътна линия, която в Полша до началото на 90-те години свързваше Пшемисъл с Крошко и Сианок, днес, в условията на войната в Украйна и необходимостта от увеличаване на капацитета на полско-украинската граница, а ремонтът на релсите от украинска страна е в разгара си. В близост има затворен, но почти готов за работа граничен пункт Малговице-Нижанковичи, в близост до военното гробище от Първата световна война, а в Германовичи, разположен на няколко километра, се намира едно от укрепленията, които са част от Пржемската крепост – III крепост „Лючице“.
Ще останат ли поне плочите?
През пролетта, заедно с приятел Л. от Пшемишъл и познат от Виена, посетихме XI крепост в Дунковички, северно от Пшемишл. Беше слънчев пролетен ден, където лежеше снегът. Застанали на стените на крепостта, разгледахме панорамата на нежните хълмове на долината Сян. След това слязохме долу, вътре в крепостта.
В няколко зали, свързани с дълги влажни коридори, в едно от добре запазените крила на крепостта са стояли надгробни плочи с прости надписи – името, фамилията, раждането на годината на Бога, еди-кой си, в Централната армия, дал живота си за императора и родното място на годината на Бога (предимно) 1915 година. След отблъскването на Пшемишъл от ръцете на руснаците, австрийците почти веднага започват работа по създаването на военни гробища. За тази цел са ексхумирани тела от множество временни масови гробове в околностите на фортовете, съставени са списъци въз основа на протоколи, в цяла Галиция действа специална комисия (разделена на три окръга за тази цел – Краков, Пшемишъл и Лвов, работата до края на войната е напълно завършена едва в първия от тях).
Докоснах стари вековни каменни плочи от пясъчник, прочетох ясно видими имена и фамилии, гравирани върху тях – немски, полски, чешки, украински, словенски, хърватски, унгарски. Представях си лицата на тези хора, живота им, откъде идват, как са оцелели последните си мигове в крепостта Пшемишл. Стрелец Станислаус Зависа, унтерофицер Йозеф Фалер, инфантерист Йозеф Рауг, ефрейтор Антон Пшибилски или полковник Теодор Зорич.
Изведнъж Л. насочи вниманието ми към един знак, на който беше гравирана само една дума. Кирилицата беше доста неловко написана „руски“.
За разлика от австрийците, руснаците не водят подробни записи на редници, те също нямат специални метални медальони. Точно както нямали нормални удобни и практични униформи, шнурови ботуши с дебели подметки, раници и практични щикове, защото към пистолета на Мосин бил добавен същият архаичен щик – вече архаичен по онова време, в сравнение с австрийския Манлихер.
Най-малко десетки хиляди такива неидентифицирани руснаци, които са се борили за царя и за великата идея за „освобождение на славяните“ по галисийските хълмове над Сян, са убили поне десетки хиляди, историците все още спорят за точния брой на жертвите. Известно е, че например само за един ден, когато руснаците отново неуспешно щурмуваха XII форт, според австрийските оценки, войските им претърпяха загуби от 8 до 12 хиляди души.
Замислих се тогава, заставайки над табелата с надпис „руски“, мисля за това днес, настройвайки се колко още хора са облечени в архаични униформи, кирзови ботуши, чанти вместо раници, шлемове от Втората световна война, без лични предпазни средства и войнишки медальони – колко още от тях трябва да умрат не в Галиция, а в Черно море и Надазовските степи, сред Донбас купчини за „царя“ и болните му фантазии за „освобождението“ на следващите славяни.
С единствената разлика, че днес може би няма да има дори каменни плочи с една дума – „руски“ – от тях.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полското списание Nowa Europa Wschodnia.
Предишни статии от проекта: Украйна – ЕС: горещ завършекregovorov, Украйна – бягство от избора, Източно партньорство след арабските революции, В криво огледало, Презрян, Лукашенко отива на война с Путин, Между Москва и Киев, Наденица е наденица, Моят Лвов, Путин на галери, Полуостров на страха, Украйна изобретен на Изток, Ново старо откритие, И тя трябваше да бъде толкова красива, Новогодишен подарък за Русия, Дали да обсъдим историята, Минск безизходица
Оригиналното заглавие на статията: Przemyśl wiele już widział
