Руските нашественици унищожават украинците от поколения, изгонвайки хората от нашите земи отново и отново. Два пъти през живота му, къщата, всичко ще придобие собственост и чувството за сигурност е загубено от жителя на Мариупол Вадим Заболотни. Мъжът е от Донецк, чиито спомени бяха изгорени от руснаците.
В интервю в рамките на проекта „Свой“ по Канал 24 той говори за това как Мариупол е посрещнал войната през 2014 и 2022 г., какво е спасило него и съпругата му от смърт в драматичния театър в Мариупол и какви мерки трябва да предприеме Украйна след победата. Препечатва ни Текст с разрешението на редакторите.
„Живея в състояние на война от 8 години“: какъв е животът на Вадим
Какъв беше животът ви преди пълномащабната инвазия?
Преди войната работех в линейка в екипа за сърдечна реанимация. За мен тази 2014 г. това, което е сега, е продължение на същото. От 8 години живея в състояние на война.
Какво можете да кажете за 2014 г.?
Най-бурните събития от началото на руско-украинската война в Мариупол се случиха на 9 май 2014 година. Тогава с жена ми вече бяхме заминали за Лвов. В града царуваха такива чувства, че се страхувахме от пристигането на „руския свят“. Но в крайна сметка малко по малко настроението в Мариупол започна да става все по-патриотично.
Трябва да се отбележи, че Мариупол преди 8 години, както и сега, беше под руска окупация. За щастие, тогава тя продължи сравнително кратко. От средата на април 2014 г. сградата на градския съвет и други ключови съоръжения на територията на Мариупол са под контрола на руските окупационни сили. В града е имало „укрепени площи“. Няколкостотин украински военнослужещи държаха само летището в Мариупол. В рамките на един ден е планирана и проведена специална операция за освобождението на града. И още на 13 юни 2014 г. над градския съвет на Мариупол беше издигнат син и жълт флаг, градът беше официално освободен от руските окупационни сили.
През последните години градът започна да се променя. Според мен това се случи благодарение на европейските грантове. Всичко се промени: транспортът, благосъстоянието на самия град, сградите и фасадите, пътищата.
Снимка 24 канала
„Никой не разбра истинския мащаб“: за началото на пълномащабна война
Очаквахте ли началото на пълномащабна инвазия?
Да, мислехме, че ще започне пълномащабна инвазия, но не разбрахме мащаба. Усетихме, че нещо се приближава. Няколко дни преди войната със съпругата ми отидохме на пазара и си купихме радио. В крайна сметка се случи, че това е единственият източник на комуникация.
Какво си ти, Пам?Спомняте ли си нощта срещу 24 февруари?
Синът ни живее в Киев и рано сутринта, около 4-5 часа, се обади и каза: „Всичко, започна“. На първия ден, очевидно, нищо не се промени. Разбира се, хората бяха малко зашеметени и така отвън нищо не се променяше.
Всичко обаче се променило, когато руските нашественици започнали да обграждат града.
Не направихме никакви хранителни запаси, а просто чакахме новините. Чакахме и чакахме нещо. И след това се преместихме в мазето в нашата къща. Прекарвахме по-голямата част от времето си там, защото вкъщи нямаше светлина, газ, вода.
Снимка 24 канала
„Една седмица живя в драматичния театър“: за евакуацията от обсадения град
Как успяхте да се евакуирате от града?
Благодарение на радиото. Една сутрин чух, че евакуацията в Мариупол започва. Посочени са три събирателни пункта. Един от тях е драматичният театър. И разбрахме, че трябва да се евакуираме. Но първия път не можахме да го направим, затова останахме в драматичния театър и зачакахме.
Спряхме не от фасадата, не от централния вход, а отзад. Където входът към офис помещенията. Имаше сгъваеми столове, на които седяхме. И така живяхме там повече от седмица – от 5-6 март до 14 март. Всички, които бяха там, идваха в залата в 9:00 сутринта и слушаха радио. Всички чакаха само едно: кога ще бъде обявена зелената борба с биковеРр. Всички разчитаха на Червения кръст.
Мина време, но нищо не се случи. И вече хората започнаха да разбират, че е малко вероятно да има официална евакуация.
Един ден хората, чакащи за евакуация, научиха, че конвоят вече е тръгнал по маршрута, за да тръгне, а сега се формира втори.
Осъзнах, че няма какво повече да чакам. Трябва да решим нещо сега. Интересното е, че до този момент нямаше мисъл, че след 5 минути ще дойда и ще кажа на жена си: „5 минути до срещата – и отиваме“. Обясних ситуацията, казах, че втората колона е изчезнала и имахме много малко време.
Съгласих се с хората, че ако напусна, мога да ги взема със себе си. Единият беше служител на театъра, а другият организатор на това убежище. Обещах на друг младеж, че ще го взема със себе си. Всички отказаха.
Снимка 24 канала
Вадим и съпругата му искали да вземат поне 28-годишния Назар. Той беше от западната част в Украйна. Самият Вадим си спомня за него с голяма тъга – човекът е починал.
Предложих на други хора да напуснат, но за тях беше много неочаквано, те отказаха. Тръгнахме заедно със съпругата ми. Първо стигнахме до град Мангуш. Намира се на около 20 километра от Мариупол. Там представители на квазирепубликата на „ДНР“ раздадоха хуманитарист. Беше шок. Когато пристигнахме, разбрах, че колоната не знае как и къде да отиде. След това излязох от колоната и си тръгнах сам.
По пътя Вадим успял да прибере двама пътници – момчета. Така че те яздеха заедно.
„Татуировките бяха изрязани на хората на живо“: за зверствата на окупаторите на контролно-пропускателните пунктове
По пътя имаше много препятствия. Около дузина. Друга кола се движела зад семейството на Вадим. Мъжът казва, че изглежда е имало фабрична охрана на завода в Илич.
Момчетата, които взех, имаха запас от цигари. И на контролно-пропускателните пунктове дадоха на тези нашественици цигари, за да изгладят по някакъв начин всички моменти. За да не се вкопчваме в нас.
На един от контролно-пропускателните пунктове предишната кола е спряна, отначало нашествениците не ги настигат. Но по-късно тези хора бяха задържани. Един от тях намерил татуировка – и нашествениците я издълбали на живо. Тогава всички хора от тази кола бяха заловени. Някой беше разменен, някой остана в плен.
Пътят до Запорожие беше неописуемо дълъг. Двойката Заболотни щеше да отиде в Лвов с дъщеря си.
Караме и виждаме отстрани на магистралата, около половин километър или километър, как работят нашите градуси. Колите стоят – и избухват в посоката, в която е врагът. Въздъхнах: „Нашите!“
Можем да кажем, че семейство Заболотни е спасено по чудо. В края на краищата, точно в деня, когато пристигнаха в Лвов, руснаците бомбардираха драматичния театър.
Снимка 24 канала
„От 8 години живея не само с война, живея с надежда“: за плановете след победата
Сега Вадим Заболотни живее в Лвов с дъщеря си и нейното семейство. Мъжът се радва да види внуците си, но си спомня за Мариупол с голяма болка.
Цяло лято внуците ни бяха в Мариупол. Цяло лято, това е!
Какво ще правите след нашата победа?
Бих искал да се върна в Мариупол, но разбирам, че няма да е скоро. Дори това не важи за победата, която всички очакваме с нетърпение. Мислим: ако спечелим тази или началото на следващата година и къде тогава да се върнем, къде живеем? Шатра? Нашата къща, нашият дом… Предполага се, че е непокътната, но напълно изгоряла отвътре.
Въпреки това Володимир вярва в победата в Украйна и че ще върнем всички територии.
Живея не само с война от 8 години, живея с надежда и вяра, че ще върнем всичко. И моята… Не искам да казвам скъпа (Донецк – Канал 24), защото руснаците изплашиха асоциациите с думата „роден“ през този период. Но Донецк ще бъде върнат, ще върнем всичко. Тази война трябва да завърши с победа. В тази война няма да има примирие. Трябва да има нечия победа. Наш! А след това – канавка с крокодили или някаква стена, или нещо друго. И всички поддръжници на Русия – там (в чужбина – Канал 24). И след това е стената, и за да пуснете всички навън, не пускайте никого вътре.
След масовите зверства пна руснаците над украинците, терорът на цивилното население и ядреното изнудване на целия свят наистина искат да вярват, че на границата между Украйна и Русия ще се появи огромна стена. Тази стена ще бъде в състояние да защити целия свят от имперските маниери на диктатора на Кремъл и неговия народ. Междувременно нокаутирането на вражеската земя от нашата земя все още продължава – нека построим тази стена вътре в нас. Нека всичко руско остане на бунището на историята, където самата Русия скоро ще се окаже.
