32-годишната Анна Кутепова е учителка от Лисичанск, малък град в Луганска област, където преди войната са живели около сто хиляди души. Поради пълномащабното нахлуване на Русия, Хана и семейството й се евакуират в Лвов и живеят в модулен град в Сихив повече от шест месеца. През лятото започва работа като учител в групата на детската градина „Познако“, която е открита специално за деца от ВРЛ.
В интервю с нас Хана ни разказа как Лисичанск е живяла под постоянен обстрел и как семейството й се е адаптирало в Лвов.
***
„Мислехме, че мирът ще дойде скоро“
Преди войната семейството ми и аз живеехме обикновен живот в Лисичанск: децата ходеха на училище, баба ни работеше като учител по физика и математика и работеше в детската градина като учител. Живееха като всички останали – ходеха на работа, отглеждаха деца, правеха планове. Нямаше очакване за война или напрежение преди пълномащабна инвазия, защото Лисичанск оцеля след окупацията през 2014 г. и след това всичко бързо приключи. Освен това фронтовата линия не беше толкова далеч и звуците от експлозии достигнаха до нас. Затова, когато започнаха да се разпространяват слухове за голяма война, ние не вярвахме до последно.
На 24 февруари се събудихме от мощни експлозии, но все още не вярвахме, че това е започнало военни действия. На сутринта загрижените родители започнаха да се обаждат, питайки дали да заведат децата в детска градина и на училище, но по това време нямаше инструкции от ръководството на образователните институции. Затова всички си останахме вкъщи.
Към обяд разбрахме, че войната е започнала, но се надявахме, че всичко ще свърши бързо. Но тогава в града започна паника – хората започнаха да купуват всичко, което беше възможно, в неуправляващия градски транспорт. За да стигнете от единия край на града до другия, трябваше или да ходите 2,5 часа, или да вземете такси, което струва пари за пространство. Беше възможно да се плаща основно в брой, а до магазините имаше огромни опашки с терминали.
В магазините имаше все по-малко продукти, а нови доставки нямаше, заради постоянния обстрел на града. Хуманитарните конвои също не дойдоха в града през първите няколко седмици, затова решихме да направим доставка на храна.
Нуждаем се повече от лекарства, отколкото от храна. Майка ми е болна, нуждаеше се от медицинска помощ, имам диабет, затова ходех в болницата веднъж месечно за рецепта за лекарства. В условията на военни действия беше много трудно да се получат лекарства, те можеха да бъдат закупени или за луди пари, или да отидат за тях в съседен град, но нямах възможност да го направя. Тогава ми помогнаха моите военни, които извадиха лекарството, но не ми устройваха.
Въпреки факта, че се надявахме, че войната е на път да приключи, в Лисичанск се влошаваше – банките спряха да работят, хората останаха без пари в брой, а в града беше наложен строг полицейски час от 18:00 до 7 часа сутринта. На опашки до магазините често трябваше да стоят 5-6 часа на студа. Тогава решихме да се евакуираме – аз, две деца и две баби.
„Надявах се да се върна след две-три седмици“
В началото на април пристигна снарядът унищожи газовите комуникации, започнаха прекъсвания в светлината и водата, но най-лоша беше ситуацията с храната, защото беше възможно да се плати с карта само в два магазина в целия град.
По това време на мястото вече са извършени безплатни евакуации с влакове и автобуси. Беше страшно да гледаш как хората си тръгват с една чанта, оставяйки домашни любимци и куфари на гарата.
По това време всъщност живеехме в бомбоубежище, което местните жители сами поставиха близо до нашата къща. Баби и деца бяха там през цялото време, а аз излизах за хуманитарна помощ.
След поредния обстрел решихме да напуснем, но от първия път не стигнахме до евакуацията поради пристигащи. Тогава научихме, че тезиVtobus попадна под обстрел. По-късно приятел от Днипро посъветва да се евакуират заедно с доброволци на благотворителна християнска организация, които извеждали хора от Лисичанск със собствени автомобили.
Само за три дни една кола вече ни беше напуснала. Бабите ми изтичаха до бомбоубежището за смущаващи куфари, а аз и децата ми останахме вкъщи, за да съберем други неща. Тогава в бомбоубежището ни излетя двуметрова ракета, но тя не избухна. Всъщност, при непрекъснат обстрел, се качихме в кола и така се евакуирахме.
Надявахме се, че ще се върнем след две-три седмици, затова взехме със себе си най-необходимите неща – да се преоблечем, ученически дрехи и три торби с лекарства.
„Отидохме в Лвов никъде“
Отначало останахме в Днипро, но имаше временен подслон, затова решихме да отидем по-далеч. В Лвов имахме приятел, който каза, че разселените хора са се заселили във фитнес зали и училища, но не ни интересуваше къде да живеем, затова отидохме в Лвов почти никъде.
В Лвов майка ми веднага отиде в болницата, състоянието й беше много сериозно и аз се занимавах с нашето населено място. И така, чрез приятели научихме, че бежанците могат да живеят безплатно в младежкия център „Иван Боско“. Отначало 7-годишният Максим не реагира много благосклонно на тази идея, защото във въображението му бащите изглеждаха различно – в чорапи и с бради. Но след няколко седмици той вече беше повикал Бащите на Центъра приятели.
Всъщност в центъра ни казаха, че на Сихив се строи голям модулен град, където се преместихме през май. Ако Центърът имаше определени правила, с които децата свикнаха дълго време, то напротив – чувствахме се по-свободни. За да се занимавам с нещо, помогнах в кухнята, но бих искал да работя с деца. Не можех да отида да работя в специалността си заради психологическата бариера. Като отидете на работа, оставяте всичките си лични проблеми вкъщи и мислите само за работа, но какви други мисли и проблеми може да има, ако домът ви е отнет?
Откриването на група за деца, която беше базирана директно в модулен град, помогна да се надвие и някой трябваше да го направи.
Място, където децата, които ходят на детска градина в модулен град, са ангажирани
В града вече имаше повече деца, затова Лвовският градски съвет създаде допълнителна група в детската градина „Познако“, където ходеха само деца от ВРЛ. Официално бях нает като възпитател на тази група.
В началото подредихме може би имаме малко специфични условия на труд, но имаме детски кът с играчки и телевизор в трапезарията. През лятото провеждаха занятия на улицата, отиваха с децата в парка. Така работим вече четири месеца. Сега групата е на различна възраст – най-малката 2,3 месеца, най-старата – 5. Общо сега в групата има осем деца, но този брой постоянно се променя, защото някой се движи, някой ходи на училище.
„Ще се върнем в Лисичанск, когато там е безопасно“
Вече сме се адаптирали към живота в модулен град. Децата учат онлайн в своите училища, а аз работя. Освен това ходим на екскурзии в района на Лвов, бяхме в Карпатите.
Не знаем какво е сега с нашата къща в Лисичанск, защото от юли, когато градът беше окупиран от руските военни, нямаме връзка с него. Повечето от тях си тръгнаха, имаше само такива, които бяха напълно немощни или нямаше къде да отидат. Но това не ни спря, в крайна сметка.
Ако имаше възможност, щяхме да се върнем. Но дори и нашите военни да отблъснат града, отначало там ще бъде опасно, защото няма светлина, газ, вода, по-голямата част от територията се добива.
Ако няма къде да се обърнем, ще се установим тук. Живеем в Лвов от шест месеца, въпреки че заминахме за седмица-две.
Снимка: Катерина Москалиук
***
Материалът е създаден в рамките на проекта „Животът на войната“ с подкрепата на Лаборатории за журналистика в обществен интерес и Институт по хуманитарни науки (Institut für die Wissenschaften vom Menschen).
