Тези събития са описани в пиесата му „Бягане“ от Михаил Булгаков – автор, в частност, на по-популярната „Бяла гвардия“ – роман за събитията от 1918 г. в Киев, написан от гледна точка на привържениците на руския монархизъм (като самия автор) за украинската революция и опитите за установяване на украинска държавност под формата на Хетманата или Директорията на УНР начело със Симон Петлюра.
Семейство Булгакови живеело в сърцето на стария Киев, на Андрийвски произход, писателят имал и вила в Буча близо до Киев, наскоро известна с престъпленията, извършени от руснаците там срещу цивилни. Музеят „Булгаков“ отдавна работи на Андрийевски произход, а възпоменателна плоча висеше на сградата в Буча.
Сега, поне от няколко месеца, сред украинската интелигенция се води дискусия за литературното наследство на Булгаков: дали той заслужава музей в центъра на украинската столица и как да интерпретира творчеството си, което мнозина смятат за пример за руския империализъм и великоруския шовинизъм.
В гореспоменатата пиеса на Булгаков, изградена като цикъл от сънища, има епизод, в който един от командирите на армията на Врангел, Роман Хлудов, коментира ситуацията в т.нар. Северна Таврида (т.е. земята на левия бряг на Днепър северно от провлака Перекоп) през есента на 1920 г.: „Ситуацията на фронта? И как може да изглежда ситуацията на фронта? Какъв нелеп въпрос? Оръдията са изстреляни, а предният командир е пъхнал печка с дете под носа си, кубаните са ми изпратени от главнокомандващия като подарък и са боси. Няма ресторант, няма момичета! Зелен копнеж. Така че ние седим на изпражнения, като папагали. (Промени интонация, съскане.) Ситуация? Идете, г-н Корзухин, в Севастопол и кажете на задните гниди да опаковат куфарите! „Червените“ ще бъдат тук утре.“
Не знам дали командирите на руските войски, които се гордеят с родната си литература, преди да започнат да бягат от Херсон на левия бряг на Днепър, четат „Големият“ на Булгаков. Очевидно, мечтаейки да завладеят Украйна „за три дни“, те са гледали един от филмовите пропагандни проекти на Руската филмова агенция – сериалът „Бялата гвардия“ на режисьора Сергей Снежнин през 2012 година. Използвайки текста на Булгаков, поредицата набляга на руския разказ за предполагаемата „изкуственост“ на украинската държавност, докато украинските националноосвободителни борби от 1918-1920 година. пренебрежително представени в изключително черна светлина, описани от героите като „окаяна оперета“ и „смешно приключение“.
Две летища
Един от главните герои на сериала – лейтенант Мишлаевски – беше изигран от руския актьор Михаил Пореченков, който стана известен по време на битките за летището в Донецк през 2014 година. След това се озова на първа линия, от т.нар. „сепаратисти“. На записа с негово участие виждаме как актьор с каска и бронежилетка с надпис „ПРЕС“ с усмивка стреля с картечница от позицията на бойци от т.нар. „ДНР“ в посока украински защитници на летището.
В продължение на 242 дни летището в Донецк беше защитавано от няколко украински части, докато не беше почти напълно унищожено от обстрел. Той се превърна в символ на украинската издръжливост и твърдост. Защитниците на летището бяха наречени „киборги“.
Днес всичко показва, че отношението на жителите на Херсон, които през пролетта излязоха масово да протестират срещу окупацията, ще се превърне в друг символ на тази трагична война – като историята на Чернобаивка, малък град северно от града, до който се намира летище Херсон.
На 24 февруари 2022 г., т.е. в първия ден на руската инвазия в Украйна, имаше ракетен и бомбен удар от руските войски на летището край Чернобаивка (едновременно с обстрела на други летища в страната, по-специално на столичното международно летище Бориспил). На 27 февруари руските войски превзеха военни складове в Чернобаивка, а след това, преоблечени като украинска униформа, влязоха в Херсон, представяйки се за бойци на въоръжените сили в Украйна.
По време на ожесточените битки за летището украинците 28 пъти (до 14 август) нанасят мощни удари по вражеските позиции. Според прихванатите разговори на руските военни, само при споменаването на Чернобаивка, окупаторите масово отказват да преминат в настъпление в тази посока. Поради многократното унищожаване на руската техника, Чернобаивка се превръща в украински интернет мем, което намира широко отражение в популярната култура.
Столицата на дините
Преди войната Херсон е известен преди всичко с изключително плодородните си земи в потопите на Днепър, където отглеждат може би най-добрите плодове и зеленчуци в Украйна – пъпеши, домати и особено дини, които се превръщат в символ на града и региона.
Известните херсонски дини са били ценени не само в Украйна, но и внесени в чужбина – например в Литва, Естония, Латвия, Полша, Германия, Румъния и Дания. През 2019 г. от региона са изнесени 4,7 хил. тона. тона дини за почти един милион долара. Имаше и известни (включително в Полша) местни консерви, кетчуп и сосове от „Чумак“.
Херсонските дини (заедно с Чернобаивка) също принадлежат към канона на военните меми, създадени от украинците в контекста на борбата за Херсон. Например бяха представени снимки на усмихнатия главнокомандващ на въоръжените сили в Украйна генерал Валерий Залужни, който се усмихва и яде диня. Посланието беше доста красноречиво.
Утопията на Третия Рим
Град Херсон се намира в долното течение на Днепър, при устието на реката към Черно море. Основан е през втората половина на XVIII век, в рамките на т.нар. „Гръцки проект“ от Григорий Потьомкин. Инициатор на проекта е т.нар. „Новорусия“ през 1778 г. предоставя градски права на селото на Днепър и го нарича Херсон, намеквайки за връзка с бившата елиническа колония Херсонезе – древногръцки полис в Крим.
Това е колония на Милет, процъфтяващ търговски център по време на елинистическата епоха. Древното име Херсонезе е използвано за описание на целия Кримски полуостров – оттук и по-късният термин Таврия Херсон. Древният Херсонезе е бил и мястото на кръщението на руския княз Владимир Велики през 988 г., т.е. символ на кръщението на цяла Русия. Сега руините на града се намират в административните граници на Севастопол.
В началото на XVIII-XIX век създателите на имперския разказ за Русия доброволно използват различни мотиви, които би трябвало да дадат на империята най-старото и най-благородно родословие. По този начин се подчертават предполагаемите исторически връзки, които свързват Римската империя – като „наследница“ на Киевска Рус – с Византия, като по този начин се легитимира например официалната им теория за Москва като „Третия Рим“. В този смисъл земите, завладени от царска Русия по време на войната с Турция от 1768–1774 г., са от ключово значение, тъй като позволяват да се стигне до паметниците на елинистичната култура, които просто не са съществували в териториите, които преди това са принадлежали на руските царе. В същото време интензивно е измислена „Новорусия“, която е трябвало да върне „своето“ древно наследство.
Проектът „Новорусия“ на Потьомкин предвиждаше, наред с други неща, колонизацията на слабо населените райони на северното Черноморие, за да им придаде „руски характер“ и „интеграция с Руската империя“. Понякога това, което дава „руски характер“ на степите на Днепър близо до Херсон, придобива доста особени форми. Такъв пример е историята на шведите от острова.
Шведи от естонския остров в черноморските степи
През 1721 г. Русия най-накрая превзема Ливония, а т.нар. Договорът от Нищат слага край на Северната война и потвърждава руското господство над източната част на Балтийско море, слагайки край на шведските мечти за суперсила и Балтийско море като „вътрешно море“. Една от трагичните – и не много добре познати – последици от този договор е тихата драма на шведите от остров (сега остров Хиума, принадлежащ на Естония). Преди прехода към руско управление шведите остават най-многобройната националност на острова. Но по заповед на императрица Екатерина II впоследствие те са насилствено преместени в земите на Южв Украйна, завладени от Русия – в околностите на Херсон, като част от проекта „Новорусия“.
През 1782 г. жителите на северно-балтийския остров се преместват в херсонските степи на Черно море. Повече от половината мигранти не издържаха на трудностите по пътя. Останалите намериха гола степ и жарко обедно слънце, климат, с който не бяха свикнали, в края на пътя. Въпреки това, упоритостта, упоритостта, упоритата работа и лютеранската мотивация позволяват на шведите да започнат нов живот на юг, селището, което основават, се нарича Gammölsvänskbi на диалекта на шведския, който използват до началото на ХХ век. На немски (защото по-късно към тях се присъединяват немски колонисти), селото се нарича Алтшведендорф.
Заселниците се върнаха към традиционния – по време на престоя си на острова – риболов, възползвайки се от близките останки от Днепър. Те грижливо ценели традициите, донесени от север, въпреки изключително неблагоприятните обстоятелства, липсата на образование на родния им език и дори пастор. В началото на деветнадесети век в непосредствена близост до селото се появяват и преселени германци. Те основават свои собствени колонии, Шпандендорф, Мюлхаузендорф и Клостердорф, които в крайна сметка се разширяват, за да абсорбират шведското селище.
През 1862 г., благодарение на финансовата помощ от Швеция, е открита шведска лутеранска църква на място, което сега се нарича Змиевка (известна още като старошведска). Селяните преживяват две световни войни и комунизъм, през 20-те години на миналия век някои от тях емигрират в Швеция, където се заселват на остров Готланд (някои семейства обаче се завръщат в Гаммолсвенскби).
През март тази година Змиевка също беше под руска окупация. Човек може само да си представи какво са преживели жителите, когато руските войници са влезли в селото, които са видели информационни табла с надписи на украински и старошведски език, както и синьо-жълтия (украински и шведски) герб на града. Глава на село Змиевка Олександър Козак е отвлечен от нашествениците, съдбата му все още е неизвестна.
Освобождение
Тези дни кадри от Херсон и села от региона, който включва подразделения на въоръжените сили в Украйна, прелетяха по света: радостни жители, цветя, море от сини и жълти знамена; в центъра на Херсон (до украинския) също висеше знамето на Европейския съюз.
Както и в случая с други окупирани територии, ще научим за мащаба на престъпленията на руснаците едва след известно време. За съжаление, съдбата на някои жители на града вече е известна.
Денис Миронов и Виталий Лапчук – жители на Херсон, които защитават града си в редиците на местната териториална отбрана в първите дни на войната, на 27 март са отвлечени от домовете си от руснаци и дълго време съдбата им е неизвестна. Сега, както съобщава Радио „Свобода“, вече знаем, че те са били измъчвани дълго време и систематично, а след това телата им са били изхвърлени в Днипро. Вероятно има стотици такива истории, градът все още чака всяка от тях да бъде разказана, а имената на всеки един от убитите от руснаците бяха надлежно почетени.
Но първо градът, лишен от ток, вода и комуникации, трябва да се върне към нормалния живот.
Преди да се оттеглят на левия бряг на Днепър, руснаците взеха всичко възможно от Херсон, взривиха РНП и водоснабдителната станция, за да скрият престъпленията, изгориха центъра за задържане под стража, взривиха електропроводи, разрушиха Антоновския мост над Днепър. В същото време Русия продължава да декларира, че Херсон „е руски град“, нарича жителите си „руснаци“, а „временното“ местоположение на собствената й „регионална администрация“ е обявено за град Хеническ в южната част на Херсонска област на брега на Азовско море, окупиран в първия ден от инвазията.
Южната граница на Великото литовско княжество
Преди войната нямах време да отида в Херсон. В края на лятото на 2020 г. бях в Лвов, където се опитах да разбера как пандемичните ограничения и затварянето на границите се отразиха на състоянието на украинския туризъм в този най-туристически център на страната. Тогава изглеждаше, че COVID-19 е най-голямото предизвикателство, пред което трябва да се изправи туристическата индустрия, както ми казаха моите събеседници – мениджъри на летища и хотели, собственици на ресторанти и туристически агенции, пътеводители и тур мениджъри. Говорихме и за възможностите за търсене. Наистина, в сравнение с много страни от ЕС, ситуацията в Украйна по това време беше малко по-различна: въпреки липсата на пряка държавна помощ за туризъм, управление на хотели или кетъринг, страната регистрира увеличение на въздушния трафик, както вътрешен, така и външен. Допълнителни вътрешни връзки бяха открити на летището в Лвов, например до Херсон.
След това разговарях с Орест Зуб – блогър, пътешественик, почетен посланик на града, който е един от т.нар. „дигитални номади“. Тогава го попитах какво мисли за проекта „Пътуване Украйна“, който тогава се изпълняваше, и дали може по някакъв начин да помогне за развитието на вътрешния туризъм в Украйна.
„Разбира се, положително явление е, че хората започват да посещават по-активно различни места в страната си – до известна степен са принудени да го правят поради настоящите пандемични обстоятелства“, каза ми Орестес. – Ако не беше пандемията и затворените граници, вероятно все още нямаше да има директен полет от Лвов до Херсон, а аз нямаше да пътувам дълго време дотам. И това е по-малко от час полет, и аз съм там. Така имах възможността не само да посетя самия град, но и да видя още много интересни неща в околността, например посетих остров Джарилхач. Със собствените си очи най-накрая успях да видя прочутите Олешки пясъци, национален парк, покриващ огромна територия от пясъчни дюни на левия бряг на Днепър. Там се чувстваш като в истинска пустиня. На свой ред, близо до град Нова Каховка, в най-тясното място на долното течение на Днепър, има отбранителна кула от XIV век, кръстена на великия княз на Литва Витаутас „Витовка“, която бележи крайната южна граница на Великото литовско княжество. Струва ми се, че градове като Херсон могат да се възползват от сегашната ситуация и също да започнат да залагат на развитието на туризма.
Краят на „Русия завинаги“
Прочетох това интервю вчера и се замислих за местата, за които говореше Орест. За разрушеното летище „Херсон“, за Нова Каховка, за Джарилхач, който все още е в ръцете на руснаците, за жителите на Змиевка, за това как украинските знамена са окачени в центъра на Херсон и се разрушават руски пропагандни билбордове, които увериха, че „Русия е тук завинаги“.
Замислих се тогава, застанал над табела с надпис „руски“, мисля за това днес, размишлявайки колко още хора, облечени в архаични униформи, кирзи, чанти вместо раници, шлемове от Втората световна война, без предпазни средства и войнишки медальони – колко от тях все още трябва да умрат не в Галиция, а в Черно море и Надазовските степи, сред купчините на Донбас за „царя“ и измислените му фантазии да „освободят“ повече славяни.
Значителна част от жителите на Херсон са говорили преди войната.и на руски – както и в други градове на югоизточната част в Украйна. След последните осем месеца окупация „Русия завинаги“, която дойде по тези земи, носейки със себе си още лицемерни лъжи, престъпления, бедност, глад, смърт и човешки нещастия, най-накрая приключи тук. Разглеждайки снимки от града, кръстен на древното наследство на северното крайбрежие на Черно море, на място, което някога е било най-южният аванпост на Великото литовско княжество, идва на ум коментар: „Дами и господа, на 11 ноември 2022 г. „Русия завинаги“ приключи в Херсон“.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полското списание Nowa Europa Wschodnia.
Предишни статии от проекта: Украйна – ЕС: горещ завършек на преговорите, Украйна – бягство от избора, Източно партньорство след арабските революции, В кривото огледало, Презрян, Лукашенко отива на война с Путин, Между Москва и Киев, Наденица е наденица, Моят Лвов, Путин на галери, Полуостров на страха, Украйна изобретил на Изток, Ново старо откритие, И трябваше да е толкова красиво, новогодишен подарък за Русия, Дали да обсъждаме историята, безизходицата в Минск
Оригиналното заглавие на статията: Волни Черсон. Koniec snów o Noworosji
