През февруари 1994 г. имах щастлива възможност като част от делегацията на „Студентското братство“ да посетя белгийския Льовен. Това е приказен университетски кампус близо до Брюксел. Бяхме поканени там от активисти на студентската организация на Католическия университет в Льовен. Сред организираните за нас събития беше дискусионен панел, където бяхме основните дискусии, а към нас бяха зададени въпроси както от студенти, така и от учители на университета, както и от гости, които присъстваха на това събитие.
Заслужава да се отбележи, че тогава интересът на света към Украйна се увеличи за пореден път. Това се дължише на ядрените ни оръжия, които се съгласихме да дадем доброволно и всъщност глупаво. По това време все още не е подписан скандалният Меморандум от Будапеща. Но още по-срамните споразумения от Масандра вече станаха факт и в допълнение към напълно несправедливото разделение на Черноморския флот имаше и клауза за „обезвреждане на ядрени бойни глави на стратегически ядрени сили, разположени в Украйна“. И по това време се състояха няколко кръга украинско-американски разговори, на които Леонид Кравчук вече фундаментално обеща на Уайт Клинтън, че Украйна се отказва както от ядрените оръжия, така и от ядрения статут.
Тези послания в западния свят бяха получени с голямо възхищение. И това е разбираемо: някаква кална нова държава, склонна към национализъм (защото желанието за национален суверенитет не е нищо повече от една от формите на национализъм), отказва такъв фактор на глобална опасност като атомните оръжия. Освен това, както от стратегически, така и от тактически, а също и от други – от бомбардировачи, способни да носят такива оръжия.
И така, на горепосоченото обсъждане на панела ни зададоха „риторичен“ въпрос: утешаваме ли се от решението на правителството ни да се откаже от атомните оръжия? Колко голяма беше изненадата на залата, когато откликнахме отрицателно. Като най-старият представител на делегацията се опитах да обясня на тъпите белгийци, че, като цяло, все още сме против ядрените оръжия, включително в невинните си ръце, но… Но губим доста мощен възпиращо средство на фона на агресивните намерения на Русия, която току-що ни отне по-голямата част от Черноморския флот, базата в Севастопол. Един от най-популярните руски политици, Владимир Жириновски, заплашва Украйна с война, иска Русия да окупира по-голямата част от страната ни, и да остави нещо на западните си съседи. Спомняте ли си известния му: „И лвов ние сме atdadim palyakam!“?
„Жириновски? Хаха, Но кой е той? Какво е влиянието му върху политиката на Кремъл? Това е празно място, никой изобщо не го слуша“, възразиха белгийските дебатанти срещу мен. Положението в Русия, според тях, беше изцяло контролирано от президента Борис Елцин – демократ, макар и несъвършен, не без миризми и лоши навици. Но все пак – собствения си човек.
В този контекст как да не си припомним думите на Герхард Шрьодър. Когато като канцлер на Германия за първи път се среща с руския президент Владимир Путин, той го нарича „кристално ясен демократ“. Това съм аз до факта, че когато западните политици наричат някой в Русия демократ, това трябва да се третира с определено количество скептицизъм. Дори доста голям дял.
По този начин, тогава, през февруари 1994 г., почти никой на Запад не възприема Русия като заплаха. Еуфорията на мирността, започнала с падането на Берлинската стена, все още не е отминала. Разбира се, имаше някои подозрения, че войни в Приднестровие, Абхазия, Южна Осетия и т.н. се водят със заповед от Кремъл чрез различни „пълномощници“. Но в името на всеобщата добра идея за мир в целия свят, такива дрънкулки могат да се гледат през пръстите ви. Дори да застреля руския парламент с танкове през есента на 1993 г. и да промени конституцията на Руската федерация със значително увеличаване на правомощията на президента.
Така че, Елцин се провалил или нямал време да се възползва от този конив на Запада. Не искаше ли? Съмнително е, защото през есента на 1994 г. той отприщи първата чеченска война, за да предотврати протичането на младата република.
Но Путин успя да се възползва напълно от всички тези бонуси. Освен това към тях е добавена още една, а дори и която е бързото увеличение на цените на петрола и газа.
И не само Шрьондер, който сега се превърна в лоялен хенчанин на Кремъл, който счита Путин за „кристално ясен демократ“. Това становище се проведе от по-голямата част от лидерите на водещите страни по света. Или искрено вярваше, или самохипноза на такова мнение. Наистина, с такава гледна точка към руските власти, западните политици живееха по-удобно.
По време на президентските избори през 2000 г., в резултат на които Путин става пълноправен майстор на Русия (и остава такъв вече 22 години), той дори е смятан за определена „прозападна алтернатива“ на ретроградния бивш премиер Евгений Примаков. Затова Западът всъщност даде на Путин един вид карт бланш, за да приложи визията си за повторно подреждане на Русия.
Брюксел и Вашингтон бяха убедени, че Русия може да бъде контролирана, да си го свързвате икономически. За тази цел бяха разгърнато до момента невзети мегапроекти на сътрудничество. Това включва Северен поток, стартирането на фабрики за производство на западни автомобили в Русия, и дори сътрудничество в областта на отбранителната промишленост. Русия беше поканена в клуба на най-развитите и влиятели държави, така че G7 Превърна Г8.
И дълго време изглеждаше на света, че тази схема работи. Западните политици упорито пренебрегнаха подобни атаки от Кремъл като мюнхенската реч на Путин през 2007 г. Те го възприемаха само като пакостите на руския лидер, зад които няма сериозни намерения.
По-нататък, за да не напуснат зоната на комфорт, западните политици реагираха изключително беззъбно на атентатите на килими в Чечня, нашествието на Русия в Грузия и ограничаването на демократичните свободи в самата Русия. Западният „пипл“ лесно „грабна“ тезата на Путин за „контролираната демокрация“. Кремъл пък пое под строг контрол практически всички повече или по-малко влиятелни медии в страната, спря дейността на влиятелни обществени организации, и неутрализира опозиционните партии. В същото време икономическото сътрудничество на Русия със Запада само растеше. Прагматичните политици от западния свят дори се радваха на укрепването на авторитаризма в Русия, тъй като тази ситуация допринесе само за икономическите връзки, които осигуряваха все повече печалба както на Русия, така и на контрагентите.
Западът глупаво пропусна момента, в който по време на натрупването на икономически връзки зависимостта му от Русия стана заплаха за сигурността. Дори и сега, в контекста на пълномащабна война в Украйна, въвеждането на седем пакета антируски санкции, Кремъл не само не се чувства застрашен, а се подиграва на Русия. Както може да се види, по-специално, по примера на турбина за Северен поток, която Москва принуди Берлин да вземе в Канада. И което Москва не иска да приеме, въпреки че Берлин моли за това, а „пита без уважение“.
По този начин санкциите, наложени след 24 февруари, със сигурност са болезнени за Русия, макар и не толкова строги, че да я принудят веднага да падне на колене. С течение на времето те ще си свършат работата, като завършат руската икономика, ако, разбира се, на Запад все още има консенсус за запазване на тези наказания и укрепването им, а не отслабването им.
Рискът от загуба на консенсус съществува, и е доста висок. На първо място, защото не всички западни политици бяха толкова решени да се бият, както например Борис Джонсън. Или Марио Драги. Но онази, че втората – вече „криви патици“. Путин не се ли опита да ги нокаутира от гаража тук? Що се отнася до Драги, това дори не е версия, това е доказан факт. Кремъл натисна „приятелски“ италиански партии, като 5-звездното движение и Лигата, за да унищожи правителствената коалиция. Почти съм убеден, че случаят с оставката на Джонсън не беше без „ръката на Кремъл“. Например, руските агенти биха могли да повърнат компрометиращия материал, който изкопаха, за да компрометират британския премиер. Надявам се, че с течение на времето ще научим за това, както научихме за влиянието на Кремъл върху референдума върху Брекзит.
Затова Киев трябва да бъде много бдителен и да предотврати отрицателното развитие на събитията в западния свят, от военната и финансова подкрепа на които не зависи нито много, нито по-малко – съществуването на украинската държава. Нашите дипломати трябва да работят интензивно с европейски и американски партньори, за да попречат на агентите на Кремъл да дадат всякакъв шанс.
