На 14-годишна възраст, Настия Алексикова е принудена да напусне дома си и да потърси нова в пълна неизвестност. Тя е едно от онези украински деца, чийто живот атаката на Русия се промени завинаги и я изпълни с ужасите на войната.
В рамките на проекта „Свой“ Канал 24 разказва историята за Настя, която заедно с ранената си майка евакуирала от Северодонетски до Лвов. Баща му остана в болницата. Момичето все още не знае какво му има.
С разрешението на редакторите, препечатваме интервюто.
***
В Северодонецк, от началото на войната, всеки ден ставаше адски „горещо“ от вражески обстрел. Тя и другите деца останаха без избор. В толкова ранна възраст единствената мисия е била да оцелее и да избяга.
Сред описанията на този земен ад, Настя припомня щастлив и безгрижен живот преди войната. Първата снимка на града в главата й са приятели и щастливи разходки с тях. Любимото място на Nastya в Северодонецк е централният площад и спортното училище, на което е посещавала.
За съжаление, сега за нея това са само спомени и мечти за завръщане. За щастие, тя успя да се евакуира с майка си и да намери втори дом в по-безопасен район.
„На 24 февруари се събудих и отидох на училище“: как започна войната за Настя
Как започна войната за теб на 24 февруари? Какво се случи тогава в Северодонецк – хората се паникьосаха, мислеха какво ще направят?
Спомням си последния си ден преди войната: дойдох от училище, всичко беше наред, никой нямаше предсказания. Мислех, че всичко е грешка на глупак, войната ще е две седмици и ще свърши. И продължава и до днес.
Нямаше паника в самия град преди войната и в деня на нападението нямаше сирена. И аз не се паникьосах, изобщо не знаех почти нищо за войната.
И 24 февруари беше типична сутрин за мен: както винаги се събудих и отидох на училище. На следващия ден паниката се появи малко, защото всички около тях казаха, че войната, трябваше да съберем неща, да напуснем града.
Сега момичето е безопасно / Снимка, предоставена от Настия Алексикова
Какво стана в града, докато остана там, какви бяха чувствата ти?
Преди да си тръгна, всичко беше сравнително нормално, всичко проработи. Мама и татко отидоха до магазина, имаше всичко необходимо. Живеехме близо до центъра, но все пак много силни експлозии не ни достигаха. В ранните дни имаше някакъв обстрел, вече чухме стрелба, но седяхме в къщата. Бяхме сравнително тихи, затова не се паникьосахме. Когато вече се чу, те се скриха в тоалетната.
„Родителите бяха в магазина, когато ракетата отлетя там“: Nastya все още не знае къде е баща й и дали е жив
Какво стана на 21 март? Можех ли да си представя, че начина, по който преди го нямаше?
В 9 часа сутринта родителите отново отидоха в магазина, който е далеч от нас. Просто изчезнаха. Чаках ги до 18 часа, но не чаках. Оказа се, че ракета току-що е пристигнала там. Родителите са били в магазина в този момент. Мама беше ранена от шрапнел, тя лжеше и се обаждаше на баща си. Чул е виковете й, но е бил толкова наранен, че не може да каже нищо. Той също беше ранен.
След това всички бяха отведени в болница в Северодонецк. Татко тогава в интензивното отделение вече беше започнал да казва нещо. Сега не знам нищо за него, не ми казват къде е, дали е жив, или може би е умрял. Но аз извадих майка си и я спасих.
Кога разбра, че вече няма нужда да оставаш в града, защото там е опасно?
Мама остана в болницата две седмици. Живях със съсед през цялото това време. Болницата нямаше светлина, нямаше вода и всички пациенти бяха изписани. Тогава започнаха да говорят за напускането на града. Докато татко беше с нас, не искахме да си тръгваме. Въпреки че чичо ми настояваше за това и убедих родителите си, но те не искаха. Но след тази ситуация те решиха да напуснат Северодонецк. Нямаше съмнение. Отидохме с майка ми в автобуса, за да стигнем до Днепър.
Хората бяха готови да дадат всичко, което имаха: Nastya харесва живота
Как се чувства 14-годишно дете, когато влезе в неизвестното?
За първи път стигнахме до Днепър, седяхме на гарата около час. Плаках много, защото се уплаших. Уплаших се, че няма да мога да си тръгна, усещане за ужас схванато. Спомних си как в Северодонецк, когато седяхме в мазето, снарядът отлетя при нас за 30-40 метра, беше много силно. Обадих се на чичо ми, за да има поне някой да ме успокоява. Имах голямо безпокойство в душата си. В Днепър можехме да седнаме по-дълго, но казахме, че майка ми е сериозно ранена. Разрешаваха ни във влака без опашка и отидохме в Лвов.
Какви бяха първите ви впечатления и емоции в Лвов? Град ли е и хората се оказаха така, както си си представял и чули за тях?
Не бях ходил в Лвов до този момент. Аз ОдраЗУ беше приета в унисон. Порази ме, че всички тук ми казаха, че се радват да ме видят, т.е. напълно непознат човек. Навсякъде, където бяха поканени и готови да дадат всичко, което имаха. Чувствах се изключително грижовен и подкрепян. Обичам да гледам някои комици и някои от тях са застреляни по улиците на Лвов. И тогава видях този древен град в реалността, потопен малко в историята. Хората тук са много любезни. И всички казват, че има добри хора в Лвов, тук няма зли.
Кой и как помогна на теб и майка ти да се установите?
Чичо ми намери доброволец в Лвов предварително, даде ми контактите си. Обадихме се и той и майка ми ни срещнаха. После отидохме в село близо до Лвов. Доброволецът ни настани. Има голяма къща и просто си има работа с бежанци като нас.
Не искаха да отидат в самия град, защото е много уютно в това село. Струва ми се, че тук има същите хора, както в нашия Северодонецк. Ние сме много добре приети. Намерих парче от града си тук близо до Лвов.
Селото за Nastya е станало по-удобно по време на живота в града / Снимки, предоставени от Канал 24
Имам приятели, които бяха поканени да играят в детския театър. Също така ходя на уроци по пиано, ходя с приятели и дори общувам малко с другари от Северодонецк. Сънувам, че скоро ще се върна там. Въпреки че в същото време, все още ми харесва повече тук.
„Хората в Лвов сега са родни за мен, а градът се превърна във втори дом“
Мислиш ли, че „вторият дом“ се е превърнал в истински дом сега? А хората наблизо, които изглеждаха напълно извънземни доскоро, станаха роднини?
Хората, които срещнах тук и които са близки с мен сега, ми станаха много скъпи. Имам чувството, че някои от тях са ми като братя и сестри. Това място стана вторият ми дом и частично замени града ми. Мама се почувства по-добре тук, след като беше ранена. Тя дори обикаля наоколо и си намира работа.
Nastya заедно с майка си / Снимки, предоставени от Канал 24
Какво можете да кажете на хората, които се страхуват да напуснат домовете си и да се преместят на по-безопасни места? Какъв съвет бихте им дали?
Мога да посъветвам само едно – спешно да напусна Северодонецк или други окупирани или опасни региони. Знам, че сега в моя град няма боеве, заловен е, няма тревоги. Но никой не знае как всичко ще се върне. Решението за напускане е навременно и успешно, особено докато отново няма битки. Трябва да тръгнем безопасно, защото хората, които остават, рискуват живота си. Те трябва да мислят за себе си, семейството си, а дори и тогава за дома си.
„След победата искам да организирам концерт за Въоръжените сили в центъра на Северодонецк“
Какво ще направите веднага след победата?
Имам една идея. На площада на родния ми град искам да организирам концерт за въоръжените сили на Украйна. За нашите воини, които рискуват живота си за нас, така че да спечелим. Така че искам да съберем малко пари за тях.
