Недвусмисленото положително на тазгодишния Ден на журналистите е липсата на поздравления за песента на Гордън за „душата на люхистката… ти си журналист.“ Войната все още отрязва такава бъркотия.
Но намушкването около гражданството на Невзоров и опитите на Овсяникова да проникне в Украйна не ни позволява да забравим защо „обичаме“ вътрешната журналистика.
И това не е за „второстепенност“, „рутенианизъм“ или друга „ферма“, която някога е била брандиран от виден украински публицист Дмитрий Донцов. Колкото и да отричаме очевидното, остава фактът, че руснаците в Украйна са удобни. Има молба за тяхната работа, иначе Ганаполски, Пионтковски, Иларионов и други другари не биха били излъчени по всички телевизионни канали. И дори борбата срещу „добрите руснаци“ като Кац или Невзоров потвърждава тъжната истина за общото информационно пространство.
И това ще продължи, докато те са удобни, и ние се интересуваме. Засега нашето „последно сбогуване“ ще се състои в кореспонденционни дискусии с тях. Защото няма алтернатива. Освен ако, разбира се, не считаме денонощно телетона на вчерашните новини за алтернатива.
Да вземем свеж пример. Наскоро Петро Порошенко напусна Украйна. Всички писаха за това и после някак си утихна. Ами, срещнах се с Доналд Туск, говорих, снимах.
Така че, като гражданин, за мен няма значение кой е Кац – той има свои дела, собствена държава и собствена публика. Да, и Невзорова не изглеждам толкова често. Но като украински гражданин би било интересно за мен да прочета за Донаълд Туск, с когото петро Порошенко се срещна. За политическата ситуация в Полша, за Платформата и ПИС, за последиците от бедствието смоленск, за поведението на Казински и Туск след нея, за влиянието на Германия върху полската политика, за Меркел и Путин в този контекст. Ако Зеленски се срещне с Моравиецки и Дуда, а Порошенко се срещне с Туск, тогава може би това означава нещо?
Това ми липсва в украинското информационно пространство, а не следващите „изходи за чиста вода“ на следващия руски метър журналистика.
Разбира се, това не е чисто журналистически или медиен проблем, такава добрина е пълна навсякъде. Например, нашите църкви също отдавна и уверено заявяват „окончателното сбогуване“ на „руската мярка“. И те също са много изненадани защо на Запад все още сме възприемани като част от него. Може би, защото на пръв поглед не е толкова лесно да се разграничи?
На 8 юли, в Лвов, римокатолиците, както винаги тихо и незабележимо, ще празнуват деня на Йоан от Дукла. Дори като отворите Уикипедия, можете да разберете колко „дебел“ е този претекст и как може да се използва в нашата ситуация. Покровител на Лвов, първият католически светец, погребан в Лвов, покровител на Полша, Литва и Русия, покровител на военните и благородството – това е, това е, което е необходимо. Има обаче един нюанс – той „защити“ град Лвов от армията на Бохдан Хмелницки, който включваше татари и московчани. Ето защо, да, изборът не е лесен, но би било време да решим нещо.
Или да не решим и да продължим да се чудим какво гледаме като странно отлитане на „руския свят“. „Киев кръсти Москва“ – ок. И какво следва? Просто е добре да се обсъди кръщението на Москва с руските либерали.
П. С. А що се отнася до Невзоров и други, трябва да решим какви са приоритетите ни. Искаме ли да намушкаме руското общество или да защитим нашите публицистично анализатори от конкуренцията от руснаци? И всичко си пада по местата.
