Има сериозни причини, поради които Путин не харесва Ленин и защо паметниците на този исторически характер не трябва да се възстановяват на териториите, временно заети от руските войски.
Основната причина е лично дисккурзивна: Путин не харесва Ленин и ранните болшевики като цяло за участието им в края на Руската империя, както и за опитите им да преодолеят императорското (шовинистично) наследство сред членовете на партията и „Велики руснаци“, поне както самите те го разбраха. Идеите на Путин за нормата и величието трябва да го накарат да трепери от екстаз при съмишленията на карта на земите на Руската империя и териториите, които са обещани в края на Първата световна война. Болшевиките в Руската империя били „спойлери“, застъпвали се за поражението на собственото си правителство във войната за завоевание – т.е. според Путин предатели, „5-та колона“. Сега, когато в началото на XXI век той воде доста реконструктивна агресивна война за територии, логиката на съвременните „спойлери“ вътре в Русия до голяма степен възпроизвежда логиката на ранните болшевики. Въпреки това, в един променен свят: ако в Първата световна война империалистически и колониалистични планове са били спечени от всички участници в клането, днес, в името на установяването на мир, е достатъчно да се желае поражение само на една страна агресор.
В опит да създаде нов консенсус синтетичен исторически разказ, руската политическа класа през 90-те и 2000-те демонизира ранните болшевики, включително като съсипали величието на идеализираната Руска империя. За конвенционалната либерална общественост е конструиран един образ на империята (например Александър II и реформите му), за консерваторите – друг (Александър III, по-специално), но и за двете групи историческият Ленин е враг, крадец, крадец. Ако някой си спомни театралните представления по исторически теми по време на Олимпиадата в Сочи, периодът между имперската идилия и индустриализацията на Сталин се визуализира там като тъмна бездна на скръбта (разкъсване на приемственост, катастрофа), когато движението и светлината буквално избледняват на сцената, животът спира. И не става въпрос за световна война, както може да се предположи. Путин разглежда 1917-1918 г. през призмата на собствената си идея (и възмущение) на „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“ – разпадане на Съветския съюз.
Имперската идея за „неисторически народи“ (които трябва да влязат в орбита или да бъдат част от определена империя) обединят Кайзер Германия и имперска Русия. Подходящата оптика се считала за нормална в свят, където една трета от нея принадлежала на една от империите. Някои германски социалисти се лепнаха на такава оптика, по-специално по отношение на Полша, и бяха изправени пред критики от страна на Ленин, който настоява както за концептуални, така и за чисто прагматични различия между национализмите на нациите, поробени и имперски (и именно тази част от наследството, което Иван Дзюба някога актуализира). За Путин лично идеята за „неисторически народи“ е етап, който вече е приет, подозренията за такава имплицитна логика могат да бъдат изразени срещу част от политическата класа на Руската федерация (и Германия, Което е отделна голяма тема), но паленгенезата на Путин отдавна е хвърлена във въображаемо идеално минало вероятния желан резултат от всички имперски проекти на Русия: никога не е имало украинци и белоруци в историческото му въображение изобщо. Затова става дума за „погрешно“ („корупция“ поляци или евреи), „лъгани“ (интриги на Запада) или „коварни“ („грях“ на друга идеология) руснаци. И ако не са били там, ако нямат историческа субективност, тогава някой ги е създал – предател на интересите на империята, Владимир Улянов. В края на краищата, който в историята може да има субективност е само императорски център.
Сблъсъкът на тази идея за изгубено органично единство с реалното съществуване на Украйна и украинци предизвика постоянен екзистенциален дискомфорт. Това е една от причините, поради които никое правителство в Киев не би могло просто да бъде достатъчно проруско, докато остава на власт. Самото съществуване на Украйна е предизвикателство, заплаха, отричане на съкрушената версия на идентичността. Думите на Путин, че някой прави „анти-Русия“ извън Украйна, показват какво място всъщност заема Украйна в главата му – както и в главите на част от руската политическа класа. Украинката е Другата, която е конструирана по образа и подобие, но надарена с антиесетата на идеалния руснак. Ако определим нацизма чрез антирускост (което, според Вячеслав Лихачев, се случва в реторичната област на руската историческа политика), то това е идеята на украинците като грешни руснаци, която превръща украинците в „нацисти“…
И тук стигаме до причините, поради които, въпреки неприязънта към историческия Ленин, въпреки редица причини да не издигат паметници към него, окупаторите възстановяват тези паметници, а също така не ги демонтират на територията на Руската федерация.
Първо, идеалният руски (антиукраинска) за информационната автокрация, която Русия е от доста дълго време, е политически пасивен, той не премахва паметници (поне без индикацията на началниците си, които, както знаете, знае по-добре). Второ, според логиката на обратимата зависимост, ако ленин беше отстранен украинеца, трябва да го върнем (смешно е, че имахме и демонтаж на паметници, съдържащи елемент на подобна логика на обратна зависимост). Трето, Ленин е не само мъж, но и символ. Символ на властта като цяло и авторитарна власт по-специално. Символ на Съветския съюз и приемствеността на държавните институции. И накрая, той е символ на традиционната, патриархална сила за нашия регион. Съветския Ленин е като резервоар от (супер)човешки качества на лидер, който не може да бъде атакуван, когато изградите свой собствен култ към личността. Изграждайки култа си към „бащата на народите“, Сталин се обръща към онзи резервоар, поемайки качествата, превръщайки Ленин в „дядо“. Днешните конфронтации около паметниците на Сталин в грузийско село са конфронтация между млади хора, които рисуват Сталин розово и патриархалните сили на старейшините и уважавани, пребоядисвайки го отново в злато.
По време на Втория майдан срещу Янукович протестът на масите срещу авторитарната единствена власт лесно се насочваше срещу паметниците към Ленин поради тази причина, защото всички тези огромни фалически фигури насред булеварди и площади, срещу сградите на администрацията, сякаш персонифицираха властта като такава.
Накрая, представяйки си „деназификацията“ на Украйна като разцветен парад на победата, агресорите също си представиха себе си като реставратори на органичния ред, отменяйки историческата аномалия. Може би, дори и сега, окупаторът се опитва по този начин да придобие символично господство над територията и да получи подкрепата на някои местни сили. (Възможно е също местният език да търси символична комуникация с окупационните власти. в този случай вече говорим за изграждането на руснаци като антиукраиници, за рудиментите на идеите за съвременна Русия като Съветския съюз, но това е съвсем различна голяма тема.)
По принцип такова вярване не се различава много от магическото мислене на някои от нашите фигури, които скърбяха, че преименуването на улици и демонтажът на паметниците не се отразиха на изборните резултати, качеството на асфалта или професионалното ниво на тези, които са на власт. Очевидно, в допълнение към важния факт, че смешните действия на длъжностни лица от културата не са били придружени от масовото убийство на хора и унищожаването на материални ценности.
За мен това е хубаво нещо. Нека харчат силата и бензина си за безсмислени милитаристични и вътрешно противоречиви символични движения, като набързо крадат дори ресурсите, разпределени за него.
