Във вторник, 3 май, 154 жители са евакуирани от територията на мариупулския азовстален металургичен завод. Това е първият път от два месеца на война, че Украйна е успяла да постигне споразумение с Русия за изравняване на цивилни от приютите на блокиран завод.
разказват ни историите на жители на Мариупул, които успяха да се измъкнат от азовсталските бомбени заслони и да тръгнат за територията, контролирана от Украйна.
***
54-годишната Елина Цибулченко, служител на завода азовстал, каза Нагоре, което най-много се страхуваше, че семейството й ще бъде насила отведено в Русия.
Елина Цибулченко в автобус за евакуация (на снимката вляво)
Работих в завода азовстал, в същата стая, където имахме бомбен приют, в отдела за технически контрол. Приютът за бомби не ни спести 100%. Ако имаше директен удар, щеше да заспи и всички щяхме да умрем.
Всяка вечер лягах и се молех на Бог: „Господи, моля те, остави всички бомби да летят покрай нашия бомбен приют. Както и да влязат в нас. За да оцелеем.“ Молих се детето ми да оцелее. Едното, второто, за да не изчезне расата ни.
Вече видяхме снимки с къщите си, в какво състояние са. Военните дойдоха и показаха стрелбата от квадрокоптера. Дъщеря ми отначало не ми каза да не се разстройвам, а след това, само на 30 април, тя каза, че сме останали без нищо. Че всичко в нас изгоря.
Военните не идваха често при нас. Щом бягат, храната ще бъде оставена за деца, защото възрастните могат да гладуват, но децата не могат. Военните бяха заобиколени от целия ни екип и питаха кога можем да излезем? Нямаме нито храна, нито лекарство. Как можем да излезем? Ами този адрес? Ами това? А военните, ако имаха информация, показаха. Някои не вярваха, че са оставени без жилища. Някои са толкова сигурни, че ще се върнат.
Когато седяхме в бомбоубежище, казвам: „Не дай боже да се наложи да стигнем до Русия, няма да мога, ФСБ ще ме свали веднага щом отворя устата си.“ Свикнал съм да говоря свободно в Украйна, мислейки свободно. Да, случва се понякога да говоря твърде много, но съм свикнал с него, но там е невъзможно.
Знаеш ли какво друго беше страшно? Бяхме седнали, отведени и познавам пътя приблизително и виждам, че ни отвеждат по магистралата Таганрог, а не в посока Порт Сити. [місцевий торговий центр]. И се страхувах, че ги водят в Русия. Не знаех, че сме в лагер за филтрация. И докато карахме от Мариуполе до този Безименен, плаках докрай.
Когато напуснахме Азовстал, руснаците ни наричаха „моливи“. Защо моливи? Защото ние не сме хора за тях, ние сме моливи.
***
Сергей Кузменко работи и в Азовстал и е в приютите на завода от 8 март. Телевизионен канал «Къща“ той каза, че руснаците не позволяват на всички да се евакуират, които по споразумение трябва да бъдат прибрани по пътя от завода.
От Азовстал всички бяхме прибрани от автобуси с руски номера. Автобуси с украински номера не са били разрешени за Mariupol. Чакаха ни в Безименен. Бяхме придружени с Безименния от представители на Червения кръст и ООН.
Според спасителя, който ни е придружавал, автобусите нямат право да влизат в района на Порт Сити в Мариупол, а около 500 души са се събрали там, за да се евакуират. Не им беше дадено да вземат хората.
Карахме по пистата. Някъде след Дмитривка около 100 души стояха на изхода във всяко село – само с чанти. Искаха да отидат с нас. Спряхме. Представител на Червения кръст се приближил до хората, след което отишъл при военните, опитал се да постигне споразумение. Но руснаците не позволиха тези хора да бъдат изведени.
***
18-годишната Надежда каза : „Бабел„, че руснаците се отнасяха към жените на военните най-лошо, наричаха ги „проститутки“ и „кучила“.
Живях в мазето два месеца, бях доведен там от човек, който получи рана от шрапнел. Не знам нищо за него от 9 март.
В бомбения приют сготвихме храна на кладата, спахме на пейки, на вратата – където трябваше. Военните ни донесоха храна и вода. Имахме късмет, че живеехме в бункер, където имаше техническа вода, т.е. дори можехме да се измием. Условията бяха сравнително добри, но това е благодарение на военните, ако не бяха те, нямаше да можем да живеем там.
Военните ни изведоха от фабриката, предадоха ни на руските военни и отидохме в село Безимен. В лагера за филтриране ни претърсиха, телефоните ни бяха проверени. Притеснявам се, че вероятно сега може да има някакво подслушване на телефона ми.
Руснаците ни зададоха провокативни исканияня: „Азовианците победиха ли те?“ Дори не беше въпрос, а потвърждение. Защитих военните ни, нарекоха ме саботьор там и искаха да ме мобилизират в руската армия. Казаха, „по-добре е да останеш и да служиш при нас“.
Те общуваха много слабо със съпругите на военните, наричаха ги „проститутки“, „постелки“ само защото отиваме в Украйна.
