Тайландският гражданин Пламир Яннапас, който живее в Украйна от 12 години и работи като масажистка в киевски салон, оцеля 40 дни война в окупирана от Русия Буча. През цялото това време 55-годишната жена прекара един апартамент с две котки на петия етаж в жилищна сграда. Без нормална храна, комуникация, електричество, газ и разбиране за случващото се. Тайка яла само сурови яйца, които намерила в хладилника си и в апартаментите на съседите си. Жената успя да оцелее само поради факта, че не е украинка.
говорихме с чужденец в Лвов, където тя дойде след освобождението на Буча, и разказа историята си.
„Казах, ако умра, ще умра вкъщи“
В нощта на 24 февруари жителят на Буча Пламир Яннапас, подобно на значителна част от украинците, се събудил в апартамента й от силни експлозии – руснаци бомбардирали въздушно поле в съседния Гостомел. Жената живее в Украйна 12 години, последните две – в Буча, откъдето всяка сутрин отива в Киев, за да работи в масажно студио.
„Бомбардировките продължиха до сутринта, а след това новината каза, че руската армия е атакувала и отивала в Хомеломел и Чернобил. Цял ден видях от прозоречните ми ракети да летят до въздушното поле. Къщата ми се намира на 100 км от Чернобил и на 30 км от Хомеломел. Дим от летището се виждаше от прозореца ми, беше бомбардиран цял ден“, казва Пламир.
Жената е живяла на последния етаж на 5-етажна сграда, сама в апартамент със седем котки. Когато избухна войната, съседите започнаха да напускат апартаментите си масово и да си тръгват, припомня Пламир. Тя остана.
„Ръководството ми каза: „Не се притеснявай, можеш да си останеш вкъщи. “ Останах, защото мислех, че ще е същото като през 2014 г., когато започна войната в Донбас. Не очаквах войната да достигне Киев. Е, те не са достигнали Киев, но са дошли в Буча“, казва жената.
Когато Пламир осъзна, че престоят в Буча е животозастрашаващ, вече не е възможно да се напусне.
„Посолството ни заяви, че за да се евакуира, е необходимо да пристигнем в Лвов. Но не можах да дойда. На 25 февруари Буча е заобиколен от руските военни. Гаджето ми не можа да дойде да ме вземе. И не можех да си тръгна от там“, каза Пламир.
Значи Пламир не е имал друг избор, освен да остане в апартамента си в Буча. До 4 март всичките й съседи са напуснали апартаментите си, а всеки ден в Буча все повече руски военни и военни съоръжения.
„На 4 март един приятел на шефа ми Саша дойде при мен, живее и в Буча, на 2 км от мен. Предложи да ме заведе в бомбения си приют, защото там беше по-безопасно. Докато вървяхме, видяхме бомбардиран супермаркет, много коли застреляни и два трупа на улицата“, спомня си Пламир.
Руснаците унищожиха голям брой жилищни сгради в Буча (снимка на АФП)
Когато дойдоха в приюта, там вече имаше около 400 души, припомня Пламир.
„Но не взех топли дрехи, вода и храна със себе си. Не знаех колко дни ще остана там, мислех, че е за 1-2 дни. Така че на следващия ден, 5 март, помолих Саша да ме върне обратно у дома. Беше ми студено, исках да ям. Позволиха ми да бъда в този приют, колкото е необходимо, но нямаше храна за мен и нямах никакви лекарства с мен. Казах, ако умра, съм си вкъщи“, каза Пламир.
Човекът се съгласи да върне приятеля си обратно у дома. По пътя, припомня Пламир, те чуха много експлозии.
„Когато се прибрах, нямаше светлина, вода, отопление, газ. Всички съседи си тръгнаха, останах сам… и живееше така до 5 април. Постоянно ми беше много студено. На първия ден отворих хладилника си, за да видя какви запаси имам. Имах яйца, малко хляб и сладкиши, и вода“, казва Пламир.
„Цял месец военните бяха базирани близо до мен и бях сигурен, че това е украинска армия“
Цялата храна в Пламир приключи след седмица. Три дни по-късно тя трябваше да пусне пет котки навън – те просто нямаха какво да хранят. Така жената била оставена сама с две котки, а от резервите имала само сурови яйца, които не можела да готви поради липса на газ и електричество.
„Ядох само по едно сурово яйце всеки ден, и дадох още едно на котките си. Ядохме само веднъж на ден. И те също изпиха малко вода“, спомня си Пламир. Тя казва, че изобщо не е спала през нощта, а литя се е търмяла 2-4 часа следобед.
На 15 март около 20 военни превозни средства спряха близо до къщата на Пламир. Оттам дойдоха войници, които веднага започнаха да инспектират района около тях.
„Тези мъже разбиха всички апартаменти в съседните къщи, но не влязоха в моите. И на 20 март счупиха ключалката на верандата в дома ми и около 15 мъже влязоха в петия ми етаж. Чух ги да отварят съседните апартаменти и затворих всичките си ключалки и се скрих в тоалетната. Не знаех какво да правя. Стигнаха до апартамента ми, счупиха всичките ми ключалки, отвориха вратата, влязоха с фенерчета и ме намериха. Те казаха, „Хайде!“ за да изляза. Слязох и ги попитах дали говорят английски, но не разбраха“, казва Пламир.
Жената не разбираше кой е пред нея: украински или руски военни. Тъй като в града нямаше електричество, телефонът на Пламир лежеше изписан, тя нямаше достъп нито до интернет, нито до телевизията. Ето защо, тя не знаеше за никакви идентификационни белези на украинците и руснаците.
„Те поискаха документите ми, дадох им тайландския си паспорт, украински не го подарявайте. Тогава един от тях започна да изисква: „Телефон, телефон, телефон!“. Имах два телефона и дадох само един от тях. Войникът извадиЛ SIM карта от телефона си, счупил я и я изхвърлил. Жестих за тях, ако щяха да ме убият. Отговориха, „Не“. Имаха много оръжия с тях. Един от войниците говори чрез уоки-токито на шефа си и му каза за мен“, каза Пламир.
Изгорели руски танкове на улицата в Буча (снимка на АФП)
След това войниците завели Пламир на улицата, където я разпитвали други руски военни.
„Бях изпратен в голяма кола с около 20 войници стоящи. Взеха ми телефона и паспорта. Питаха ме какво правя тук, къде работя в Киев. Показах визитката си от масажно студио в Киев. Попитаха ме: „Работиш ли в Киев? Какво правиш в Буча?“ Отговорих, че живея тук и работя в Киев. Тогава ме попитаха на колко години съм, когато отговорих, че съм на 55 години, те бяха много изненадани от това. Попитан дали живея сам, отговорих на това да. Казаха ми, че мога да се върна в апартамента си и да остана там, но не трябва да слизам на улицата“, казва Пламир.
Според Пламир руските военни са се занимавали с плячкосване – извадили са неща и храна от апартаментите, заредили са 5 големи коли с откраднати коли. Въпреки това военните не извадиха нищо от апартамента й.
„Но нямах нищо ценно. Казаха ми, че мога да търся храна в други апартаменти. Но това беше след като извадиха всичко оттам. Намерих само сурови яйца за себе си и котките си в тези апартаменти“, казва Пламир.
През 20 март руските военни доставят голямо количество оборудване близо до къщата на Пламир. Руснаците постоянно поставят военно оборудване сред жилищни сгради, за да се покрият с цивилни.
„Танкове стояха на всеки 500 метра, видях ги от прозореца. Имаха буквите V върху тях, а аз мислех, че това е знак на украинските военни. Нямах интернет и последното нещо, което знаех за руската армия, беше, че те се етикетираха с буквата Z. Military беше базирана близо до мен за цял месец и бях сигурен, че е украинска и само преди два дни [9 квітня] приятелят ми ми обясни, че те са руснаци“, каза Пламир.
„И не ме убиха! Бях толкова близо до руските военни и оцелях. Вярвам, че съм роден отново на 55-годишна възраст“, добавя жената.
„Какво искат от украинци? Не разбирам. Луди са.
Пламир прекара повече от месец в апартамента си без комуникация, нормална храна, вода и светлина. Само веднъж през цялото това време тя имаше късмета да намери банка за захранване в близък апартамент – зарядът й беше достатъчен, за да се обади на кратко при приятел и да каже, че е жива.
„Седях под одеялото с дни и слушах как летят бомби. [Озвучує свист ракет та звуки вибухів]. Къщата ми беше в безопасност, защото военните бяха базирани близо до нея. От 24 март до 30 март имаше много атентати в Гостомел, Ирпин, Киев – чух всичко това. Всяка вечер слушах звуците от експлозии, които се чуваха с часове. Така и не слязох долу. Току-що гледах през прозореца, докато военните минаваха покрай къщата ми и ги слушаха как обстрелват градовете“, казва Пламир.
Според Пламир, на 30 март е чула много експлозии и е видяла тежък дим от прозореца си. И на 31 март стана по-тихо.
„Към 10:00 часа цялото военно оборудване изведнъж напусна Буча. Погледнах от прозореца и видях, че са [росіяни] те прогонват. Но не посмях да сляза. На 1 април сутринта видях отново много военни превозни средства, но сега всички те имаха украински знамена. Около 60 коли караха в Буча и много войници излязоха – имаха сини ленти за ръка. Не знаех какво означава това“, каза Пламир.
На пътя от Буча до Киев имаше много изгорени коли и тела на цивилни (leta снимка)
На 2 април възрастен съсед Иван се връща в къщата на Пламир. Той почука на вратата на Пламир, обясни й, че руската армия е напуснала града.
„И на 4 април един приятел на Саша ми се обади и каза, че ще ме вземе на следващия ден. На 5 април той дойде при мен, запозна ме с украинската войска Катя и те ме заведоха в Киев. По пътя видяхме ужасни неща: много изгоряли коли, всичко беше бомбардирани, много къщи бяха унищожени. Карахме много бавно, защото беше трудно да се движим по такъв път“, казва Пламир.
В Киев тя даде две от котките си в добри ръце, а оттам отиде в Лвов. На сигурно място зад чаша какао една жена развълнувано говори за изпитаните ужаси и по дяволите, които руските военни исценирани в Буча.
„Много хора в Буча умряха. Не мога да разбера защо руснаците убиват хора, защо хората не трябва да имат право да живеят в мир. Това не са хора, а демони. Не разбирам какво убиват. Украинците са добра нация, получих добра работа тук, бях третиран много добре от хора, които дори не ме познаваха. Тази военна Катя не ме познаваше, но тя ме заведе от Буча в Киев, пожела ми всичко най-добро, помогна ми. Руснаците вършат зло. Какво искат от украинци? Не разбирам. Те са луди“, каза Пламир.
Пламир Янапас вече напусна Украйна и сега е на сигурно място. Дали тя ще се върне в Украйна след края на военните действия не е известно.
***
Сега Буча, Хомомел, Ирпин и съседните селища остават опасни – жителите на тези прякийски градове и села са помолени да не се връщат у дома. Сега специалистите на ЕЕН разминират териториите на градовете, а полицията записва военни престъпления, извършени от руснаци в киевския регион.
