Наскоро, по един руски сравнително независим и сравнително либерален канал в YouTube, слушах дискусия на двама публицистически политически учени, разбира се, за ситуацията около Украйна. Въпреки че панелистите критикуваха руските власти, и двамата изразиха увереност, че в началото няма военна заплаха. Това, казват те, Вашингтон изигра своя собствена игра, стартира „патица“ в края на октомври миналата година по отношение на концентрацията на руски войски близо до украинската граница. Не за нищо дори украинското ръководство до последния момент увери, че няма опасност.
Така че, според горепосочените разисквачи (предполагам, че подобно мнение преобладава като цяло в руската либерална среда), проблемът е, че самият Кремъл се е купил в „американска провокация“. Той се изкупува и от своя страна започва да ескалира ситуацията, да преувеличава западната заплаха, да издава ултиматуми и да изостря антизападната реторика. И накрая караше войски до границите с Украйна, което превърна виртуалната заплаха от инвазия в Украйна в истинска.
Мисля, че нашите мислещи читатели няма нужда да обясняват заблудата на такава позиция. Без значение колко либерални и демократични са руските либерали (извинявам се за таутологията), способността им да оценяват адекватно ситуацията винаги в даден момент се олива на виртуалната стена, която условно можем да наречем „украинския въпрос“.
Всъщност както разузнавателните данни на западните държави, така и разследването на групата Белинжкат, което в никакъв случай не работи на дансинга във Вашингтон, недвусмислено свидетелства, че Русия набързо е концентрирала войските си по периметъра на нашата граница, и в Беларус, и в Крим, и в окупираните райони на донецките и луганските региони, а дори и в Приднестровието.
Едва сега ситуацията започна да се напрегната малко, така че можем да въздишаме с разчленено положение. Но досега само половината, защото въпреки уверенията на руското Министерство на отбраната, все още не е наблюдавано мащабно изтегляне на военно оборудване и военен персонал, както се съобщава от Вашингтон и Брюксел.
Да, Кремъл промени реториката си. В него не се чуват повече ултиматумни бележки, приоритет се дава на жалбите. Е, това е добре.
Разбира се, интересно е всеки да знае: от каква радост се случи тази промяна? Как заплахата от Трета световна война се превърна в „стояща на Угра“ или „Блатна кампания“ на Луи Х, ще тъкаме ли тук някаква друга историческа аналогия, където агресорът се провали, защото така и не стигна до битката?
И така, защо Кремъл реши да даде задна седалка? Повечето западни публицисти сега хвалят силата на международните преговори. Казват, че „дипломацията на совалката“ е положила плодове, Путин успя да убеди, че няма заплаха от Украйна, САЩ или НАТО. Човек би могъл да повярва на това, ако вземем тезата, че руският лидер изобщо вярва в тази заплаха за чиста монета.
Всъщност исканията на шефа на Кремъл за неразширяване на НАТО, оплакванията относно допускането в Алианса на страните от бившия варшавски блок и бившите републики на СССР по никакъв начин не са свързани с посещание върху сигурността на Русия. И го разбира напълно добре. Както и факта, че присъединяването към НАТО застрахова нови членове срещу бъдещата руска агресия.
Наскоро доста известен американски историк, професорът от университета Джон Хопкинс Мери Елисе Сарот публикува следващата си книга, наречена „Нито един инч: Америка, Русия и попадането в задънена улица след Студената война“ (Нито един инч: Америка, Русия и създаването на застой след Студената война). Г-жа Сарот се счита за един от най-задълбочените изследователи на процесите, които се проведоха в Германия и Източна Европа по време на Перестройката на Горбачов. На първо място, разбира се, говорим за падането на Берлинската стена и обединението на Германия. „Нито един инч“ в заглавието не е апелира към изявление на тогавашния държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър, който твърди, че НАТО не е възнамерявал да се разшири на изток. Тези думи обаче не бяха официално обещание нито на САЩ, нито на НАТО. Позвъниха в дискусията. Според тогавашния държавен секретар: „Разбираме, че не само за Съветския съюз, но и за други европейски страни е важно да има гаранции, че ако Съединените щати запазят присъствието си в Германия в рамките на НАТО, нито един сантиметър от настоящата военна юрисдикция на НАТО ще се простират в източната посока.“
Тези думи могат да се тълкуват по различни начини. Във всеки случай те не доказват, че е имало словесно споразумение, че Алиансът няма да приеме държави от Източна Европа в редиците си. И фактът, че не са подписани правно обвързващи документи, вече е исторически факт, признат дори от Кремъл.
Защо Мери Елизе Сарот все още използва тези думи на Бейкър и дори ги довежда до заглавието на книгата? Освен това си струва да се отбележи, че тя не отрича или дори не се опитва да подкопае тезата, че няма не е имало такива договорености. Историкът повече апелира към моралната отговорност на Запада към Русия. Според нея Западът е трябвало да слуша известната поговорка на Чърчил, че щедростта е важна във всяка победа. Като, да, спечелихме Студената война, отървахме се от такова милитаристично чудовище като Съветския съюз, но не трябваше да показваме надмощие към победените, т.е. Русия, да не отчитаме интересите му, включително геополитическите.
На първо място, възниква следният въпрос: и историкът е сигурен, че Русия е победен. Може би тя е победителят, както и Украйна, Грузия, Молдова и др.
След това, какво би изисквало от колективния Запад? Той трябваше да стъпи на врата на собствената си песен, да се откаже от демократичните принципи в международните отношения. В конкретния случай – да се откаже от принципа на „отворени врати“ във връзка с НАТО и правото на суверенните държави да се присъединят към съюзи, включително военните, по свой свободен избор.
Никой не принуди Полша, Унгария, Чешката република, балтийските държави да се присъединят към Евроуня и НАТО. Нека си припомним поне примера на Словакия, където авторитарният режим на Владимир Месиард управляваше до 1998 г. Братислава тръгна в другата посока отначало, но по-късно, след смяната на властта, тя реши, че Алиансът и Съюзът са готини. Така че влязох както там, така и там.
Професор Сарот скърбя за въображаемите преживявания на Русия, че Естония, Латвия, Литва или Украйна изведнъж ще създадат опасна ситуация за Русия. И тези нейни преживявания са подкрепени от доста голям експертен кръг на Запад. Всички те някак си напълно пренебрегват факта, че истинската, а не въображаемата опасност идва от самата Русия. И че тази заплаха е потвърдена през последните 30 години от много реални факти, вариращи от войната в Молдова до инвазията в Донбас.
Балтийските държави, които някога успяха успешно да скочат във влака на НАТО, сега се чувстват повече или по-малко безопасни. Ако не бяха направили това навреме, щяха да станат жертви на руската експанзио-политика с почти 100 процента вероятност.
Тъй като не беше совалка дипломация, а не уверения на западните лидери, че Русия не е в опасност от тяхна страна, принуди руското ръководство да тромпетира отпадане. Кремъл вече разбра толкова добре, че нямаше и най-малка опасност. Другите три фактора изиграха роля. Първо: тясна международна консолидация на водещите страни в света в защита на Украйна. Второ: разработването на пакет от строги санкции срещу Русия в случай на нахлуването й в Украйна. Трето: мощна военна помощ за Украйна, която ни позволи да увеличим защитните си способности и значително да увеличим в състояние на русия цена за агресия.
Ето защо украинци могат, ако, разбира се, те желаят, празнуват Деня на единството на 16 февруари. Но и ти не трябва да стресираш много. За опасността все още не е преминала, войските или са изтеглени, или не. И вместо фронтална инвазия, агресорът има в арсенала си много други инструменти на „хибридна война“.
